Постинг
02.11.2014 01:17 -
Морска пяна
Автор: rosenschwarz
Категория: Лични дневници
Прочетен: 541 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.11.2014 00:23
Прочетен: 541 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 05.11.2014 00:23
Ed Sheeran - Even My Dad Does Sometimes
Под земята.
Там е студено и тъмно. Не е за твоите искрящи сини очи, напомнящи на българско пристанище. Не е и за твоята усмивка, приличаща на черноморските залези през август. Там е тихо, а ти не спираше да говориш при всяка възможност. Студено е, не като прегръдките ти. Не е приветливо като смеха ти, който обикаляше хълмовете и стопляше сърцата на всички около теб. Защото ти си като слънцето, подаряваше лъчите си на всички около теб, топлеше сърца, даряваше им усмивки, огряваше мисли, промъкваше се като сянка в съзнанията на хората, събираше и лепеше счупени стъкълца, а смехът ти заразяваше околните. Същността ти напомняше за морето, но ти нали си моряк.
Ако събера всичко, което изброих до сега, май ще получа цялостният ти образ, но не зам дали е така със сигурност. Може би изпускам нещо.
Помня последния път, в който те видях. Май не ме разпозна. Но все така грееше, макар и малко по-слабо от преди, без да знаеш, че го правиш. Не зная дали някога си го осъзнавал. Но съм сигурна, че всички около теб са наясно.
В къщата има един твой портрет. Така и никога не можах да разбера дали е снимка или рисунка. И понякога си мислех, какво ли ще бъде, когато остане само снимката. Когато тя е само доказателство, че си бил на Земята, че си живял, че си мислил, че си чувствал, че си обичал. Мразех тези свои мисли. Аз и моето глупаво анализиране на всички възможни развития на нещата.
Но в моите представи този портрет е рисунка, макар всички останали да твърдят, че е снимка. Добре, че е представата. Тя помага толкова много. Както в последните няколко дни, когато ми спестиха истината. Твърдяха, че още си тук, а вътрешно знаех, че вече те няма. Повярвах, защото исках да бъде така. А и нима слънцето ще угасне? Възможно ли е изобщо това? "Нищо не е вечно" казват хората. Вероятно са прави. Вероятно Слънцето в слънчевата система ще угасне някой ден. Но споменът за теб винаги ще го има. Действително мислех, че слънцето е угаснало, но всъщност съм грешала. Просто е скрито зад луната. Слънчевото затъмнение е красиво явление, тъжно но красиво. Също както луната, разпръскащата тъжната си студена красота, обвита във воал от мрак. И ако смъртта е красива, то тя е скрила по-голямата част от теб. Но периферията остава да свети, макар и топлината й да е по-слаба, макар и светлината да не е в пълната си сила. Защото над пръстта изплува спомена, светещ и топлещ, отразяващ се в разбиващите се вълни. Защото морската пяна и морският бриз са първи приятели на слънцето, и те ще останат да напомнят за него. Ще останат да напомнят за теб.
Под земята.
Там е студено и тъмно. Не е за твоите искрящи сини очи, напомнящи на българско пристанище. Не е и за твоята усмивка, приличаща на черноморските залези през август. Там е тихо, а ти не спираше да говориш при всяка възможност. Студено е, не като прегръдките ти. Не е приветливо като смеха ти, който обикаляше хълмовете и стопляше сърцата на всички около теб. Защото ти си като слънцето, подаряваше лъчите си на всички около теб, топлеше сърца, даряваше им усмивки, огряваше мисли, промъкваше се като сянка в съзнанията на хората, събираше и лепеше счупени стъкълца, а смехът ти заразяваше околните. Същността ти напомняше за морето, но ти нали си моряк.
Ако събера всичко, което изброих до сега, май ще получа цялостният ти образ, но не зам дали е така със сигурност. Може би изпускам нещо.
Помня последния път, в който те видях. Май не ме разпозна. Но все така грееше, макар и малко по-слабо от преди, без да знаеш, че го правиш. Не зная дали някога си го осъзнавал. Но съм сигурна, че всички около теб са наясно.
В къщата има един твой портрет. Така и никога не можах да разбера дали е снимка или рисунка. И понякога си мислех, какво ли ще бъде, когато остане само снимката. Когато тя е само доказателство, че си бил на Земята, че си живял, че си мислил, че си чувствал, че си обичал. Мразех тези свои мисли. Аз и моето глупаво анализиране на всички възможни развития на нещата.
Но в моите представи този портрет е рисунка, макар всички останали да твърдят, че е снимка. Добре, че е представата. Тя помага толкова много. Както в последните няколко дни, когато ми спестиха истината. Твърдяха, че още си тук, а вътрешно знаех, че вече те няма. Повярвах, защото исках да бъде така. А и нима слънцето ще угасне? Възможно ли е изобщо това? "Нищо не е вечно" казват хората. Вероятно са прави. Вероятно Слънцето в слънчевата система ще угасне някой ден. Но споменът за теб винаги ще го има. Действително мислех, че слънцето е угаснало, но всъщност съм грешала. Просто е скрито зад луната. Слънчевото затъмнение е красиво явление, тъжно но красиво. Също както луната, разпръскащата тъжната си студена красота, обвита във воал от мрак. И ако смъртта е красива, то тя е скрила по-голямата част от теб. Но периферията остава да свети, макар и топлината й да е по-слаба, макар и светлината да не е в пълната си сила. Защото над пръстта изплува спомена, светещ и топлещ, отразяващ се в разбиващите се вълни. Защото морската пяна и морският бриз са първи приятели на слънцето, и те ще останат да напомнят за него. Ще останат да напомнят за теб.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 3
