Тема, която всеки ден се дискутира по медиите. Статистики от катастрофи, земетресения, потопи и всякакви видове инциденти - суха информация, с която се запълва новинарският блок. Казвам запълва, и действително, кога за последно е имало новина? Масата не се интересува от ничия смърт, освен от тази на близките си. Ако не си спомняте, че вчера някой е загинал в автомобилна катастрофа обаче, със сигурност си спомняте, че газта е поскъпнала с 2 стотинки, на пример. И кой може да ви обвинява? Както веднъж ми каза един мой преподавател: „Такъв е животът, има и смърт“. А и е повече от нелогично да страдаме за някого, когото не познаваме. А и какво има да се обсъжда за починал човек? Според стереотипите в България, смъртта може да се обсъжда в много редки случаи, в повечето от които, когато е масова. И все пак намирам темите за дискусия на младите хора за отчайващи. Не мога да си обясня как това че на бала чорапогашникът на Станка от съседния клас е скъсан, е по-важна тема, от това че младо момче се е самоубило. И някак никой не си спомня за това момче след седмица-две, но чорапогашникът на момичето остава "сензация" и след години.

Днес сънувах сън, доста наивен, но ужасно реалистичен. Ключовият момент в него беше, че не бях наблюдател, а преживявах всичко, което се случваше. В него имаше мои близки, хора, които уважавам и обичам, а самият сън представляваше ужасен инцидент. Такъв, в който си убеден, че няма как да оцелееш. Спомням си, че ме обзе паника, не само за собствения ми живот, но и за този на близките ми. Като на филм видях най-важните за мен лица пред очите си. В следващия момент нова вълна от паника ме заля. Но не за това, че ще загина, а за това, че няма да успея да кажа на майка си и на баща си колко много ги обичам. Опитах се да изкрещя, но устните ми мърдаха безгласно. Обзе ме отчаяние, но в следващия момент се успокоих. Дойде най-лошото – примирението... Оцелях. Изтичах да видя как са близките ми, но веднага след това се стреснах, събудих се.

Чудя се дали хората, загинали в инциденти са осъзнали, че умират в последните минути от съществуването си. Дали са искали да кажат „Обичам те“ за последно на близките си? Да си призная честно, не искам да знам. Никой обаче не е застрахован, че утре няма да му се случи нещо, и че може би това нещо ще е последното, което преживява в своя живот.

Знам едно. След сън като този, човек се сеща, че поскъпването на газта и чорапогашникът на Станка са висша форма на битовизъм, и че е много по-ползотворно да бъдеш до свой близък и да се наслаждаваш на всеки един момент, прекаран с него. Никога не е твърде късно да кажеш „Обичам те“ на някого, нито е досадно да го кажеш „прекалено“ много пъти.

Пък газта нека си поскъпва, а чорапогашникът не е животоспасяващо средство. J