Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2012 00:04 - И вече е есен ..
Автор: rosenschwarz Категория: Лични дневници   
Прочетен: 927 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 24.04.2014 00:17


Песен към цялостната обстановка: Jimmy Eat World - Hear You Me

image

Есен е. Листата падат .. Есен е и вътре в мен. Топли дни, летни дрехи .. - не. Не искам лято. Всеки един сезон е толкова специален! Попитайте някой фотограф или худжник - те ще ви кажат.  
Приятното прохладно време, топлите дрехи, удобните боти и шалът .. любимият шал. Пуснатите, леко накъдрени коси и меките ( и не чак толкова) цветове. Разходките привечер из градинките, или по улиците, с осветените сгради и забързаните коли, преминаващи, без дори да те забележат. Червените и жълти листа по земята, навяващи хиляди спомени. Високите черни стари фенери .. 
Нито е топло, нито е студено - перфектно е. Плътно сако и дълъг панталон .. може и шапка.
А сутрините? - прохладни, свежи .. и милувката на ранното слънце, опитващо се да стопли земята. 
Разходката до работа или училище, или може би университета, с чаша топло лате в ръка. И онези картонени чашки с капачета, и уникалният вкус на нежното преплитане между кафе и мляко. 
Всичко в този сезон е толкова подчертано. Самите цветове са толкова истински .. живи. И моята вълшебна приказка започва. Бавна песен .. Лана дел Рей или Кристина Пери .. а може би нещо по-носталгично. Ед Шийран ще е моят избор ..
И вън мирише на дъжд ..
Да. Аз съм от онези романтици - мечтаещи, и вечно отнесени. От онези, за които всеки мъничък детайл има важно значение. Онези, които се радват на малките неща. Престъпление ли е? А може би грях? - Не ме интересува особено. 
Запленението от мъглявата утрин, слънцето, листата .. уханието на мъгла - те ми напомнят, че времето вече е студено. Идва зима. И аз се радвам като малко дете.. Защото има нещо много специално.
Но какво й е толкова специалното на зимата? Студ, киша, мръсен сняг .. Отдавна не вярвам в .. за някои Дядо Мраз, за други Дядо Коледа ... Коледа е просто един семеен празник, пълен с много емоции, предварителни приготовления и настроение, за които не сме сигурни дали ще имаме време от натоварения работен ден. Ето, пак се отнесох ... но както и да е.
Какво толкова намирам в зимата и есента? Какво като е студено? Защо те ме карат да изтръпвам и един балон, пълен с щастие започва да се издува все повече и повече в стомаха ми, докато не ме притисне до такава степен, че едвам си поемам въздух? Но тази липса на въздух не е мъчителна, а даже напротив. 
Красиво е .. много е красиво. И е уюутно! Кънки на лед, ски, снежни човеци, тичащи деца, коледна окраса по улиците и магазините .. А аз уж не обичах суматохата и малките пищящи дечица, които ми скъсват нервите, я по тротоарите, я в градския транспорт. 
Нещо във всичко това ме кара да погледна на света с други очи .. да бъда себе си. Да се усмихна, въпреки да осъзнавам колко много са се променили нещата. Да, нищо не е същото .. Онези детски години вече ги няма, когато тичахме и правихме ангелчета .. или когато излизахме в 5 сутринта, за да караме кънки безплатно. Няма го вече безгрижието. Не ходя всяка събота или неделя в Бъкстон, а там вече не мирише още от коридора на пържени картофи. Няма кой да ме посрещне с усмивка на вратата, в очакване да позвъня, няма кой да седне на фотьойла отсреща и мило да ми се усмихва. Няма кой да играе с мен на Черен Петър и да ми разказва интересни истории. Или пък да ми показва "костенурката" на Витоша от прозореца в хола. Вече няма кой да води записки за зимното и лятното слънцестоене, и за точните промени до секунди в изгрева и залеза на слънцето, според всеки един сезон. 
Няма кой да седне до мен и само да ми се радва, слушайки моето непрестанно бърборене. Безмълвно, без да ме осъди или да ми се скара. Няма кой да ме обича за това, което съм, без да се интересува кой какво казва и какво се е случило.
Няма кой да ме стопли само и единствено с искрящите си очи и с толкова искрената си усмивка, независимо дали съм имала най-хубавия или най-лошия ден в живота си. 
Вече не слизам долу да се люлея на люлките, не викам детето от съседния вход и няма кой да ме гледа от прозореца на остъкления балкон. И аз няма на кого да помахам с усмивка.
Няма кой да реди и расъда в кофичките от кисело мляко на перваза и специално за мен да отглежда "Cherry". Нямам към кого да се обърна и да знам, че ме обича безгранично, независимо какво се случва. Няма го онзи уюут, само празни и неосветени помещения. Няма кой да ми се усмихне, за да ми повдигне настроението. Няма кой да ми се зарадва и да ми пожелае "Весела Коледа" още на прага. Няма кой да ми звънне пръв за рождения ден и наистина, наистина да желае от цялото си сърце да ми се случат нещата, които ми е пожелал. 
 
И аз все още вървя из Борисовата градина и вдишвам въздуха, миришещ на мъгла. Взела съм фотоапарата си, но не съм направила нито една снимка. Отново. Нямам и такова намерение. И пак осъзнавам, че не мога да заснема красотата и чувството с обектива, защото снимката никога няма да изрази нищо от това, което чувствам в момента. А именно то е това, което искам да заснема. И сякаш думите са малко.
Вече знам. Ти си този щастлив балон в стомаха ми. И въпреки, че сивата реалност го е спукала отдавна, той все още е вътре в мен, а твоята усмивка ... тя е в сърцето ми. 

Есен е .. Листата падат. Есен е и вътре в мен. А есента и зимата са най-специалните сезони. Утринното слънце гали лицето ми. То ми се усмихва и аз му се усмихвам в отговор, защото вече знам, че не е слънцето, а ти. :)



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rosenschwarz
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7974
Постинги: 6
Коментари: 0
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930